По мои наблюдения домашните зверове обикновено приличат на стопаните си. Каква е причината за този феномен не зная. Дали любимци мутират под влияние на биополе и интелект на стопанин или стопани първоначално избират питомци, максимално съответстващи на външното и вътрешното им съдържание? Или действат и двата фактора? На науката това не й е известно.
Петър Петров презира науката и с такива високи материи не си обърква главата. Затова когато в живота му настъпва период на покой и относително благополучие, а жена му заявява, че за пълна хармония в семейството им, е необходимо да се обзаведат с някакво зверче, Петров не започва да спори с нея, (да се спори е вредно за нервната система, а и тя е невероятна скандалджийка), а отива до близкия зоомагазин. Тихичко решава да се обзаведат с нещо малогабаритно и неизискващо големи разходи, тип хамстер, защото знае, че в същото време жена му навярно ще иска мастиф. В зоомагазина той се спира още на първия аквариум. Продавачката умело му набутва в ръцете два рижави хамстера:
- Женски, породисти. Вземете ги, няма да съжалявате.
- Много ли ядат? - Пита Петров, притискайки към сърцето си дребосъчетата.
- Глупости, съберете трохите от масата и цял ден ще са сити!
Вкъщи Петров се явява тържествено, носейки трилитров буркан. Иска да направи на жена си приятна изненада, обаче неговият прекрасен порив не намира отклик в женското сърце.
- Никакъв уют не излъчват. Само плющят, серат и плодят бълхи. - Кратко резюмира отношение към хамстерите жена му. - Нормалните хора имат зверове като зверове. Ванчето има персийска котка, Танчето - френски булдог. А ние - плешиви мишки. Нито да ги разходиш, нито да ги покажеш пред хора.
Петров се обижда, но не го показва. С любов настъргва талаш на хамстерите, хвърля им трохички и изстива към тях завинаги. Все едно няма нищо общо с тях и те нямат никакъв шанс да заприличат на него, нито пък той - на хамстер. А домашният любимец, както вече е казано, трябва да прилича на стопанина си. Иначе не е питомец, а някакво говедо, противоречащо на основни закони на естествознанието. Затова хамстерите няколко дни тъжно се пулят с кръглите си очички зад мътното стъкло на трилитровото си свърталище, надявайки се да предизвикат у стопанина си някакви чувства. И като разбират, че няма да им се отдаде, по тайнствен начин изчезват от буркана. Два дни по-късно съседи ги виждат скупчени до мръсния канал, където изнежените гризачи се обучават в суровия живот, а след това изчезват. Явно са срещнали любов и разбиране някъде, в резулт на което във входа скоро се появяват подозрително рижави, прекалено пухени и изключително нагли плъхове.
Разочарован от гризачите, Петров решава да си вземе рибки, защото отношенията с жена му стават все по-напрегнати, а широката душа на Петров навлиза в бащински период, когато му се иска да се грижи за някого и ако може да изпита безкористна любов. Купувайки риби, той пак игнорира научния подход. Поради това (макар, че причината може да се крие и в нездрава семейна обстановка) те умират една след друга, упорито игнорирайки, че той всеки ден сменя водата им, три пъти дневно ги храни, купува им сложно устройство във вид на водолаз, изпускащ мехурчета в аквариума, и редовно се кара с жена си, изискваща „пускай тия плешивци в кенефа”. Видимо и рибките не намират допирни точки с Петров. Накрая от цялата ихтиофауна остава жив само един опулен сом, тъжно блещещ се на обкръжаващия свят из под пластмасова раковина. И гледайки как стопанинът му се е разочаровал от рибите, а стените на аквариума постепенно се покриват с вонящи зелени налепи, той мрачно размишлява за превратностите в живота. Аквариумът започва неприятно да мирише и не след дълго - отвратително да смърди.
Един ден като се връща от командировка, Петров открива вместо аквариум, елегантна клетка, в която с нагъл, независим вид се кипри папагал с ярка тропическа окраска, с размер на среден гълъб, с разкошна опашка и дързък перчем на главата.
- Мизерник! - Закрещява екзотичната птица, едва съзирайки Петров. - Какъв мизерник!
- Ей, проскубан петел! Такива приказки на пазара! - Ядосва се Петров на толкова неочакваното и най-вече необосновано нападение!
- Соня от долния етаж ми го подари! - Погълнат от разговора с папагала, Петров дори не е забелязал, че в стаята е влязла жена му. - Нали е прекрасен?
- Според мен е гнусен! - Наглото пернато абсолютно не съответства на представите му за домашен любимец.
- Да го духаш! - Отново се донася от клетката.
- Ти да го духаш, плешив паун! Жено, да знаеш, че ще му оскубя перчема, само да ме доближи.
- Глупак! - Вмъква се в разговора обитателят на клетката.
- Ей, сега ще видиш кой е глупак, мрънкало пернато! - Не на шега се ядосва Петров. И хваща клетката, помъква я към балкона с явно намерение да я запрати заедно с „обитателя” в свободен полет от петнадесетия до първия етаж.
- Ако само го докоснеш с пръст, се развеждаме! - Жена му се хвърля в защита на папагала.
- Прелест! - Поддържа я той от клетката си.
И Петров разбра, че е загубил битка, но за рязко прекратяване на семейните отношения все още не е готов.
Папагалът, носещ гръмкото име Тутанкамон, престава да смята Петров за цар на природата и всеки ден става все по-нагъл. Бивайки любимец на жена му, той практически се ползва с неограничена свобода на придвижване из къщата, в клетката само нощува. Любимата му тактика е: да се стаи някъде на секцията и неочаквано да пикира върху Петров, да го клъвне по ръката или тила, и после веднага да се върне в изходна позиция. С течение на времето пакостите стават все по-изтънчени. Тутанкамон разбира, че ако незабележимо се изкенза в кафето на Петров или ако му извика в ухото в четири през нощта: „Мухльо!”, мъжът се дразни много повече и при това на папагалът му остава време за маневра и бягство след пакостта. Нещо повече, чувайки крясъците на мъжа си, жена му пристига на помощ на своя любимец.
В същото време отношенията в семейството стават все по-лоши, несъмнено благодарение на Тутанкамон. В края на краищата най-малката клетка на обществото се превръща във военен лагер с две враждуващи страни: от една - Петров, от друга - жена му с папагала. Петров е добър човек, отгчаяно се нуждае от домашен уют и същество, за което да се грижи, затова, когато бултериерката на приятеля му се окучва, той решава да уравновеси числеността на силите във враждуващите лагери, а също така и за душевното си равновесие, че е необходимо да вземе куче. Когато отива да избере кученце, приятелят му точно излиза от входа с чувал под ръка.
- Изтърсак един тук полузадушен се роди. Това даже не е куче. Отивам да го удавя, докато не е умряло само. - От чувала се чува слабо пискане.
- Покажи! - Заинтересува се Петров.
От дъното на полиетиленовия чувал към Петров гледат две червени очички. „Ще си го взема за мен! - Неочаквано мисли той. - Ще го възпитам. Боец ще го направя. И ще го нарека... Ще го нарека...” . На този етап мозъчните ресурси на Петров го предават. „Ебал съм му мамата, после ще го кръстя някак!” - решава той.
Така се появява Модо. „Куче” той би могъл да бъде наречен само при богато въображение. Родавата травма действително оказва значително влияние върху по-нататъшното му развитие. Огромна глава се присъединява към тънка шия, която от своя страна се присъединява към още по-тънко тяло с криви лапи. Първото впечатление е, че гореописаните части се движат самостоятелно и независимо една от друга.
Ако в обикновения живот Модо, приличен на хибрид от морско свинче и плъх, някак се справя със своеволието на крайниците си, то в малко по-критична ситуация всички части на тялото му започват да проявяват независимост, което довежда до ужасни последствия. И може да бъде наблюдавана примерно следната картина: огромната глава се обръща в посока най-краткия път за бягство от предмета на възможната опасност, при това едното око, подчинявайки се на инстинкта на бултериер, яростно гледа към врага, а другото око - към стопанина. На този етап кучето гръмко пърди или от излишек на чувства, или от желание да си придаде максимално ускорение. Крайниците му изпадат в инфаркт, в резултат на което Модо се разпъва в невероятна траектория и се удря в стена или друг предмет от интериора. После осъзнавайки ненужността на телодвижението и собствената си нелепост, кучето виновно гледа стопанина си със замръзнала за цял живот мутра „морско свинче, помъдряло от суровия жизнен опит”. Освен всичко, той казва „Гру!”, което заменя лай, вой, скимтене и прочие типични особености на нормален кучешки език.
Името си Модо получава от приятелка на жената на Петров. Като довежда кученцето у дома и заявява, че това е бултериер и ще живее вече тук, съпругата му, която с годините съвместен живот се е научила да усеща тънките отенъци в гласа на мъжа си, разбира, че няма смисъл да спори с него. И поради това още от първия ден намразва животинката. По това време Петров често пътува в командировка и тежестта да я възпита се пада на крехките й женски ръце. Да се разхожда с кучето също й се налага. При една от първите им разходки щастлива собственичка на краски пудел, вижда бялото чудо и гнусливо смръщвайки нос, пита:
- Какво е това Квазимодо?
Няма как кучето, жертва на тежко раждане, да не бъде назовано Квазимодо. Освен това животинчето има проблеми с коремните газове, които изпуска постоянно, силно и в големи количества. Просто казано - пърди навсякъде и винаги. По този начин Квазимодо се сдобива и с прякор - Пръдльо. Така, че когато Петров се връща от командировка, любимецът му вече твърдо си има име и прякор, на които с радост откликва.
Папагалът Тутанкамон смята Модо за свой личен враг, още повече, че напоследък се страхува от Петров след като той на няколко пъти успя да го хване и с фигура от висшия пилотаж го запрати право към стената. По време на тези полети папагалът се лишава от половината си опашно оперение и от тогава предпочита да дразни Петров само с дреболии и най-вече отдалече, не се решава на нагли набези. В тази ситуация Модо е като коледен подарък за Тутанкамон - може да сере в купичката за вода или в постелката му, а може и да пикира от секцията и два пъти да го клъвне. От изненада обикновено Пръдло се нааква, след което получава и порция бой от стопанката си. Само едно не отчита гадното пернато същество - Петров искренно обича Модо и може да прости всичко, но не и обида, нанесена върху любимеца му. Виждайки веднъж как Тутанкамон кенза целенасочено върху спящия Модо, Петров не издържа...
По това време рижавите и нагли потомци на хамстерите, видимо наследили мощния интелект на прародителите си и познанията им за човешката психология, се разплождат в неимоверно количество и напълно изнагляват. Последната капки прелива една сутрин, когато домоуправителят като облича палтото си, открива в джоба си рижав плъх, по всяка вероятност заспал на топло след нощен гуляй из кухнята. И решава с плъховете да се води безпощадна борба. Към борбата пристъпва незабавно. Обаче хамстерските гени, кръстосани с плъховските, дават невероятно жилаво потомство - проверените методи за борба с гризачи не помагат, а плъховете така изнагляват, че се разхождат из входа посред бял ден. Тогава домоуправителят събира обитателите на входа и казва, че е купил за 150 евро специално средство за борба с плъхова напаст във вид на отрова, което смята да разположи на всеки ъгълот кооперацията. Ето това средство идва и в полза на Петров. Планът е прост: дори не е трудно да накара пернатото да глътне отровата - вечно гладният Тутанкамон веднага налапва гранулите с храна, объркани с отрова. Петров даже вече празнува победата си и репетира пред огледалото печална физиономия „Е, умрял е папагалът, а аз какво съм виновен. Отровата е навсякъде из входа!”. Обаче папагалът, въпреки, че видимо не се чувства добре и осира цялата къща, въобще няма намерение да умира. Жена му вика ветеринар, но лекарят само повдига рамене и дава някакви капки, явно не вярващ особено в тяхната целебна сила.
Боледува Тутанкамон цяла седмица. Не умира, но дегустацията на специалната отрова за плъхове не премина през него безследно: от този ден нататък той се отнася към семейството на пернатите само номинално - всичките му пера опадват до едно, в резултат на което той заприличва на плъх с клюн. Способност да лети също губи, ясно е. Обаче се спешно се научава бързо да се пъха под секцията. Модо, въпреки своята нелепост, най-сетне е в печелившо положение и не прощава на своя мъчител нито една злина. Избавлението заставя Пръдльото да повярва в справедливостта и най-накрая започва да усеща, че е куче и защитник на дома.
Точно тогава отивам на гости на Петрови. Петров отваря вратата, аз влизам. От кухнята излиза Модо, критично ме оглежда, казва „Гру!”, давайки ми да разбера, че в къщата има пазач и ... умната.
- Това какво е, морско свинче ли? - Питам аз. И в същата минута изтървавам бутилката, която съм донесла да се почерпим. Тя издрънчава и кучето се нааква.
- Кучето просто има болен ректум, слаб... - започва да се оправдава Петров.
- Мухло! - Разнася се се изпод портмантото, докато се каня да си взема чехли. Очите ми изхвръкват от орбита, точно като на Модо при звука на счупена бутилка. - Да го духаш! - Отново идва изпод закачалката и тогава от там излиза нещо розово със синкав отенък и бързо заситнява към кухнята. Модо щрака с челюсти, но оцелелият плъх с клюн ловко се извърта.
- Да го духаш, мухльо! - Победоносно се носи от кухнята.
- Това е Тутанкамон - пояснява жената на Петров. - Той боледува.
- Горкичкият! И неговият ректум ли е слаб? - Интересувам се аз, леко отръсквайки се от шока.
- Прелест! - Вика под хладилника собственикът на обсъждания орган.
- Нека да отидем в кафенето отсреща. - Предлагам дипломатично. - Аз черпя.
Излизайки от входа, се спъваме в няколко рижави плъха.
- Мои са! - Гордо изрича Петров. - Кръстоска от хамстерчета. Трета година ги тровят, ама тях ги боли оная работа...Както и мен!
