Автобусни разговори

Грижливо дете
Пътуват в автобус майка и петгодишната й дъщеря. Момиченцето седи на коленете на жената. Седи, мисли си за нещо и говори на майка си:
- Мамо, когато порастна, и аз ще се грижа за теб!
Майката пита:
- Какво и аз ли ще седя на коленете ти?
Детето отговаря:
- Не, мамо, ще те возя в количка!
Майката притеснено й обяснява:
- Миличка, да не дава господ да доживея до това!
На което детенцето протяжно, с философска нотка в гласа отвръща:
- Спокойно, ще доживееееш!

Детска непринуденост
Влизам в трамвай. Навалица. Успявам да седна до млад баща с дребосъче в скута. Около три годишно, говори силно, без прекъсване, смешно извърта думите, с което естествено привлича вниманието на присъстващите. Трамваят се движи известно време и после спира пред диспечерска станция на трамвайно депо. Водачката слиза - явно да предаде някакви документи. Малчуганът веднага забелязва това обстоятелство и задава на баща си един от многобройните си въпроси:
- Къде отиде лелката?
- По работа, навярно.
- По каква работа?
- Не зная. Може би до тоалетната…
- Ще пиша ли?
- Тихо, бе, мълчи!
- Ще ака ли?
Народът тихичко хихика. Бащата, един такъв странен, намира какво да отговори на любознателя:
- Не зная. Сиди си тихо!
С това той възбужда повишения интерес на дребосъчето. То изчаква водачката на тролея и с цялата сила на гласа си и при това съвсем логично пита:
- Лелко, ти какво прави там - пиша или ака?
Много ми е сложно да опиша цялата гама от чувства, която се отразява върху лицето на нещастната жена. Трамвайният народ се хили откровено. Накратко, без да отговори на детето, тя се шмугва в кабината и натиска педала…


Мома за женене
Момиченце на пет години. По пътя към детската градина в автобуса «говори за живота».
- Мамо, когато стана на 19 години, нали вече ще съм възрастна?
- Да.
- Тогава сама ще си купя красива сватбена рокля и ще тръгна да си търся мъж.
Майката явно леко объркана от такъв план за живот, решава да уточни нещата:
- Миличка, може би първо ще намериш мъж, за който искаш да се омъжиш, а после да си купуваш рокля?
- Не, мамо, още когато навърша 19 години, вече ще съм готова за женене. Ще стана сутринта, ще облека сватбената си рокля и ще тръгна да си търся мъж!
- Какво, още от сутринта рано ли ще тръгнеш? - смее се майката.
- Не, ще изчакам, докато вие с татко се наспите и тогава!
Чува се глас от задните седалки на автобуса:
- А ние, глупачките не знаем кога да търсим мъж!


Заела си ми мястото
Градска автобусна спирка. Нощ. Улични лампи. На една от тях се подпира девойка. Не се оглежда на всички страни. Значи чака автобус. Изведнъж вятърът донася до нея вест за приближаване на друг закъснял брат по разум. Клошар, миришещ и раздърпан. Приближава се отстрани и я гледа в очите настойчиво. После възмутено казва:
- Застанала си ми на мястото... Премести се - аз винаги тук си пикая.

Джентълмен
Спирка. Привечер, час пик, народ като море. Хората са свикнали да има ред, сами си организират опашка (спирката е начална). Но винаги се намират умници, които ги мързи да стоят и чакат и се тикат напред. Двама мъже, средни по възраст, външност и комплекси се натискат да стигнат до транспорта. Разбира се, някой им прави забележка: «Господа, тук има опашка!». Но двамата навлеци, вместо да се засрамят и се дръпнат встрани, започват да ругаят «на майка» и да се перчат «вие знаете ли ние кои сме?». А в опашката има възрастни жени, деца! Зад мен стои младеж - един такъв якичък, висок, спортна фигура. Чувствам, че иска на тези нахалници «по-понятно да им разясни кои са те», ама сякаш нещо като котва го държи на мястото му. Ха да тръгне, ха се спре. А мъжете продължават да се правят на велики. Изведнъж младежът прави едно непонятно движение с очите, изкрещява: «Ама това са ми старите очила!» и се хвърля върху обиждачите. След няколко секунди и двамата мъже лежат на асфалта, мълчат и не смеят да помръднат. В маршрутката, където междувпрочем се събира почти целият народ от спирката, аз седнах до младежа. Не издържах и го попитах. Какво означаваше репликата му преди да раздаде правосъдие. Изясни се следното: На 14 февруари неговата приятелка (да се чете - тази, с която живее на семейни начала) му подарила очила. Ама не някава стъкларийка за пет лева, а истински очила. Произведено в Йена, купено в супер-мупер салон при това едва за 300 евро. Този подарък той носел само като се появявал пред хора: на работа или на гости. А вкъщи си ползвал старите - тези за пет лева! По време на скандала не се решавал да се намеси, защото се притеснявал да не си счупи «яките» очила. Работа не била даже в парите, а в девойката, която щяла да се разстрои от това. Докато в един момент със страничното или дявол знае с кое си зрение, видял, че е със старите очила. Явно сутринта в бързината за работа забравил да ги смени. Какво се случи по-нататък вече разказах. Добре, че все още има мъже, които се застъпват за дамите на улицата и в същото време мислят за своите избранници.

Смазването е задължително
Никой не може да предскаже дали шегата му няма да се обърне против него самия. Седим си в автобус, на последна спирка в краен квартал и чакаме кога ще отпътуваме по разписание. Народът е прилично изнервен, но всички чакат мълчаливо тръгването. Покрай автобуса минава мъж със стар раздрънкан велосипед. Дръкна, скрибуца нещастно, из квартала се носят протяжни звуци при всеки оборот на педалите. Толкава отдавна не е смазвана бричката. Малко момченце, което седи на съседната седалка с баща си, го гледа и високо пита:
- Татко, защо така скърца?
Бащата се оживява и бидейки в приповдигнато настроение, решава да се пошегува:
- Ами чичкото не прави всяка сутрин упражнения и затова костите му скърцат вече!
Момченцето се замисля за минутка и след това казва:
- А значи нашият съсед, чичо Борко и той не прави упражнения.
Народът с интерес затава дъх. А бащата пита учудено:
- Ти пък откъде знаеш?
- Ами когато една вечер идва у нас, във вашата спалня така скърцаше, че аз дълго не можах да заспя.
При тези думи бащата се оглежда сконфузено наоколо и с приглушен глас пита:
- А аз къде бях?
- Ти беше в командировка. Помниш ли, когато ми донесе онази червената количка...


Блондинка - това не е само цвят на косата
Имам приятелка Люси, дружим от училище. Но тя има един минус - да й се разказват вицове е безполезно. Вечно нещо не разбира и вместо да се смее, започва да разделя всичко на съставните му части: защо тя каза така, а той пък защо е направил онова, а това не може така да стане и така нататък. По този повод е имало немалко весели случки, а някои общи познати продължават да се надяват, че това не за цял живот и продължават да й разказват вицове. Аз лично съм се отказала, прекалено ми дотяга да й обяснявам кой, какво и защо! И ето веднъж Спас, общ приятел пътувал с Люси в маршрутка (Срещнали се случайно, заприказвали се и се качили заедно във возилото). И той решил да й разкаже най-новия виц за деня. Той разказва, Люси се усмихва (от приличие) и веднага започва: а това как, ама защо, обясни отново... Спас й разказва вица още веднъж, шофьорът на маршрутката се смее отново. Те сидели на първата седалка зад него. Но Люси пак нищо не разбрала. Накрая Спас се отказал да обяснява и просто казал:
- Люси, знаеш ли човешкото тяло се състои от 50 % течности, а в твоето - навярно от 60 % спирачна течност.
На което Люси отговорила:
- Спасе, това не може да бъде!
- Че защо не?
Отговорът на Люси бил напълно логичен:
- Защото се получава 110%.